Българските национални герои живеят в епохата на Възраждането. Те са възпитавани в патриотичен дух и изповядват най-прогресивните хуманистични ценности на времето си. Националните герои са близки до сърцето на всеки българин. Всеки българин ги познава малко или много от „песните“ на „патриарха на българската литература“ дядо Иван Вазов. Левски, Бенковски, Раковски, Каблешков, Караджата, Волов, Кочо Честименски, Опълченците на Шипка – все герои от Вазовата „Епопея на забравените“, все национални герои. А ако се добави и Ботев, списъкът би станал почти пълен.

Какво друго свързва всички тези хора? Те са отдали живота си в името на българския народ, те са пожертвали себе си за Родината и умират в името на българската свобода.

Има обаче и други славни личности, които също жертват себе си, участват в националноосвободителното движение, но оцеляват, не умират, а дочакват Освобождението. Затова те също в известен смисъл са национални герои. Два ярки примера в това отношение са Стефан Стамболов и Захари Стоянов.

Захари Стоянов e роден с името Джендо Джедев Далакчиев в село Медвен, Сливенско. Той като че ли винаги e оставал малко встрани от историческия фокус към българските въстания, макар че самият да е едновременно основен участник в тях и техен летописец. Заслугата на Захари Стоянов за познаването и осмислянето на събитията довели до българското Освобождение, е огромна. Струва ми се обаче, че не е достатъчно позната за широкия кръг любители на славното ни историческо минало. Затова би било интересно отново да се подчертае.

Трябва сериозно да се акцентира това, че само творчеството на Захари Стоянов предава на нас с такава непосредствена изчерпателност събитията около Старозагорското (1875 г.) и Априлското (1876) въстания. И още нещо много важно. Когато Захари Стоянов започва работа върху „Записки по българските въстания“ (1884 г.),настроенията в България към борците са свобода съвсем не са били такива, каквито са днес. Ето споделеното от автора в предисловието към творбата му:

„Ние имаме херои, наша народна гордост, като Л. Каравелов, Левски, Хаджи Димитър, Караджата, Ботев, Бенковски, Волов, Каблешков и други много; но на малцина са тия известни, на малко от тях се знае где почива свещеният прах, нищо не е направено, за да се увековечи тяхната памет, когато отечеството им, за което са станали жертва, свободно е днес. (…)

„Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци!“ и пр. – викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малко-много характер на пожертвование, на хероизъм и пр.“

Иван Вазов написва прочутите си 12 оди от цикъла „Епопея на забравените“ почти по едно и също време със Захари Стоянов, дори почерпил вдъхновение от него. След като се появяват на бяла светлина „Записките…“ на Захари Стоянов и „Епопея на забравените“ на Иван Вазов, чак тогава може да се каже, че на българските национални герои е отдадена необходимата към делото им почит, а подвигът им е представен като завет към потомците.

Захари Стоянов е един от идеолозите на българщината. Свидетелствата за това са много. Интересна за отбелязване е реакцията му от едно посещение при неговия познат Георги Живков, министър на народното просвещение. Министърът се обърнал остро към Захари Стоянов относно излязлата наскоро книга за Ботев.

„Каква книга си написал ти за Христо Ботев? Нима не знаем какъв е бил той в действителност?“

На което Стоянов възразил: „Да мълчим! На младото поколение са нужни добри примери.“

В края на предисловието към „Записки“-те, авторът отправя своето емоционално послание:

„Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделиви богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас! Достатъчно ще да бъде да ви напомня само имената на Левски, Бенковски, Кочо Честименски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр., всичките хора еснафлии и работници. Тия и никой други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да пригърми името българин по четиритех края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тирании, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдяме, с гъделичкане само да гледаме за умилостивяването на неговия поглед. Всичко това тия направиха, не че бяха ходили в Париж да си изострят ума, но че бяха честни, имаха воля железна, характер несъкрушим, обичаха горещо своето отечество – свята длъжност за всеки едного; а тия няколко качества всеки от вас може да ги има, стига да пожелае. Нека тия наши народни светила ви служат за пример.“

По време на Априлското въстание Захари Стоянов е част от „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски. Той е много близък до войводата си, свидетелства за неговите указания към въстаниците и за развоя на военните действия. Последиците от погрома на башибозуците над град Панагюрище са описани по следния начин:

„Всички убедителни уверения, че ако се събере достатъчно сила, щяло да се направи това и онова, трябваше да служат в очите на панагюрци за проста подигравка. Човек, изпитал своите слаби сили в неравната борба, видял вече своето поражение във всичката му голота, не му се помогнало, когато трябвало – и сега ти го убеждавай, ако си нямаш работа. Наистина, че мнозина панагюрски въстаници, между които бяха Рад Каймакът, Недю и пр., говореха: „Оттук нататък ние станахме вече бунтовници!“ – но повечето бяха на противното мнение.

– Пусто му остало и въстанието, и царството, и войводата! – говореха тия последните и въздишаха, когато ги поканихме да се изкачат на Лисец. – Защо ни е нам вече свобода и живот? За кого ще ние да живеем, когато станахме като кукувици, без жени, деца и майки?

И едните, и другите имаха право. (…)

Забравих да кажа, че когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

– Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда! – каза той и отиде да седне при корена на един бук.“

Безсмъртните думи на Бенковски, наред с изключителната му прозорливост за предстоящите събития (Руско – Турска освободителна война), са запечатани завинаги в българската историческа памет благодарение на Захари Стоянов.

Летописецът на българските въстания е рамо до рамо с войводата и в неговата трагична кончина. Предадени от дядо Вълю, говедарин от тетевенските колиби, Георги Бенковски и неколцината му приближени попадат на засада и са убити от турците. Захари Стоянов по чудо оцелява. По-късно пише:

„Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „Св. Всех Святих“. Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове.“

След Освобождението Захари Стоянов се включва в българския политически живот. Участва в Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885 г.), партиен активист е. Деятелността му е твърде разнообразна, но ако може изобщо да се говори при нея за някакво степенуване по важност – на първо място остава работата по мемоари му за българските въстания, един уникален историографски, а и литературен принос. Както Захари Стоянов сам пише:

„Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се заеме да пише историята на българския народ от неговото пропадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.“



Очаквайте другия понеделник:  Васил Левски - Апостола на свободата