Изповедта на вълка

Ебаси Червената шапчица, бате...
Уж мъничка, крехка
и доста наивна,
с очи от метличини,
сини, та сини,
с невинна усмивка
от бисерни зъбки,
и с къса поличка,
която не скрива
на младата плът
разцъфтялата свежест,
а аз пък, глупакът,
нали съм си вълк,
и с туй съм известен,
че имам лош нрав
и младост погубвам,
усмихнах се алчно,
но нещо преряза
сърцето ми вълче
и някаква влага
очите задави
и знаеш ли, бате...
омекнах
и тръгнах...
след нея поех,
бях предано куче
и нищо не исках...
забравих глада си,
забравих, че трябва
най-страшен да бъда
и колчем небрежно
с ръчица погалваше
моята плът,
започвах по-нежно
от коте да мъркам...

уви, не ù стигна
вълчата преданост,
насити се бързо,
налегна я скука,
а за се раздирах,
разкъсван от ревност,
и дълго се молех
за капка сполука...

аз още я виждам
и пак съм в краката ù –
по-чинно от всякога...
не смея да мръдна...
не се ненавиждам...
повярвай, приятелю –
макар и предаден,
убит, като кожа
със радост лежа
на студения под...
връз мене я любят
и страстно ù шепнат,
а тя всеки път
отскубва по косъм
от моята кожа
от яд, от инат е...
без нея не мога,
макар и убийца...
обичам я още...
ебаси Червената шапчица, бате...