Казват и постоянно ни набиват в главите, че социализмът бил виновен за всички злини и нещастия, които се били случили на България и на нейния народ. Казват още, че през 1989 г. сме се освободили, станали сме много демократични и сме били тръгнали по пътя на прогреса. Даже обвиняват Корнелия Нинова, защото не била достатъчно ентусиазирана спрямо всичко онова, което ни донесе безкрайният вече преход към демокрация. В този контекст искам да споделя само няколко неща.



Първо. Не е виновен социализмът за това, че докато Западът е крал от колониализъм и меркантилизъм, когато се е индустриализирал и съсредоточавал в себе си световното богатство, ние сме били в състояние на „мирно и съвместно съжителство“ с Османската империя.



Второ. Не е виновен социализмът за това, че само в рамките на няколко десетилетия ни прекара през първата и втората индустриални революции, превръщайки ни от селска периферия в индустриализирана и силно развита страна. Нещо, за което на Запада му трябваха 300 години, за да го постигне.



Трето. Не мога да обвинявам социализма, който през 1989 г. ни остави индустрия, промишленост, армия, сигурност, образование, здравеопазване, земеделие, икономика, енергетика, 9 милиона души население. Нямаше банани и портокали, но все пак някак се преживяваше. В замяна на това обаче бих обвинил демокрацията, че унищожи и разграби всичко това, превръщайки ни само за няколко години в колонизирана, деиндустриализирана, окупирана страна и суровинен придатък за богатите западни икономики, след което обвини социализма.



Четвърто. То е и малко в личен план. През 1989 г., когато завърши „лошият“ и изключително „зъл“ социализъм, бях на 8 годишна възраст. Днес, от няколко седмици вече съм на 36 годишна възраст. Никога не съм и предполагал, че след толкова години „демокрация“ ще се превърнем в държава, която се определя с категорията „страна от третия свят“, само поради липсата на категории за страни от четвъртия и петия свят. Това са 27 години, които бяха откраднати не само от моя живот и от моята младост, но от живота на всеки един българин. И искам да кажа в тази връзка на всички онези, които преди 27 години ревяха по площадите как „времето е наше“, че всъщност това време не беше наше. То беше ограбено от всеки един от нас по един нагъл, безпардонен, престъпен и вулгарен начин.



Пето. Мисля си, че ако през 1989 г., както бяхме изгубила война държава, Западът ни беше наложил репарации, означаващи ликвидиране на всичко, обезбългаряване, унищожение на държавата, армията, индустрията, промишлеността, енергетиката, хората, американска окупация под формата на всякакви бази, войски, въоръжения и „прифронтови държави“, едва ли щяхме толкова много да крещим по площадите, ентусиазирани от „перспективите“ на „демокрацията“. Вместо с репарации, ни унищожиха бавно, методично, пропагандно, накараха ни да повярваме, че злото е добро и сами да си наденем примката. Нарязахме си армията на скрап, например, за да ни пази НАТО, макар да нямам спомен някога този агресивен военен съюз да е опазил някого от нещо. Дори напротив. Унищожихме си промишлеността, индустрията, селското стопанство, енергетиката, за да влезем в ЕС и да получим някакви хипотетични ползи. Не ги получихме. А доколкото сме ги получили, те не могат да компенсират и 1/10 от всичко, което сме загубили. Давам ви само следния пример. Попаднах на данни, според които до 2010 г. България губи 10 млрд. кинта само от предсрочното и престъпно закриване на четирите блока на АЕЦ „Козлодуй“. Дори не ми се мисли какви са загубите до момента. Но ако за три години са 10 млрд. кинта, по пътя на логиката за 10 години са над 30 млрд. кинта. Десетките милиарди, които хвърлихме за енергийни проекти и после спряхме, за да плащаме неустойки и да обслужваме господарите, са още един бонус. Двата милиона души човешки капитал, който беше изсмукан от България, е друго на ръка. Нищо не може да компенсира това унищожение. А камо ли мизерните еврофондове, които постоянно просим в качеството си на най-просешката държава в Европа, след което крадем на поразия в качеството си и на най-крадливата. Неслучайно днес терминът е „усвояване“, а не „инвестиране“. Но и въпросното усвояване приключва през 2020 г., след което се очертава съвсем да цъфнем. Може и да вържем нещо. Като например въжето на собствената си шия. Не че вече не сме го вързали, но все пак остава още малко да го постегнем, за да завършим процедурата по собственото си самоубесване.



Шесто. Социализмът със сигурност си е имал много кусури. Но тогава България все пак имаше интереси. Днес нямаме интереси. Днес имаме ценности и стойности. При това не какви да е, а евро-атлантически, които нон-стоп ни се набиват като на някакви пълни малоумници в главите. И така докато съвсем не оглупеем. Фундаменталният проблем за нас от тези ценности и стойности е, че те всъщност не са никакви ценности и стойности, а интересите интересите на глобалния хегемон. Които за 27 години беше доказано, че носят полза основно на него, но не и на нас.



Седмо. Казват че сме били много зависими от Русия по време на социализма. Сигурно е било в голяма степен така, но и получавахме доста в замяна. Днес сме зависими, подчинени, колонизирани, окупирани от оста Вашингтон-Брюксел-Берлин-Анкара и това не ни прави никакво впечатление. Плюем си по руснаците, защото така ни казват от въпросната ос, в чийто обслужващ персонал сме превърнати ние. Нищо че това подчинение е на път да ни заличи като народ и държава. Особено с разпищолването на Ердоган, който с всеки изминал ден се превръща във все по-голяма опасност за мира и дори за физическото съществуване на България. Или с разпищолването на НАТО, което имам чувството, че се занимава основно със съчиняването на провокации срещу Русия. При което, вместо да бъде направено нещо за промяна на това унизително, престъпно и разрушително положение, стигматизираме всеки алтернативен глас като „комунист“, „путинист“ и „рублофил“, надпреварвайки се още повече в обслужването на всяка идиотска прищявка на горепосочените фактори.



Осмо. По време на социализма било имало само две партии. Доколкото знам комунистическата и една земеделска. Но все пак български партии, реалистки, акцентиращи върху интереса на държавата, такъв какъвто е бил възможен и разбиран в рамките на независещата от нас тогавашна геополитическа ситуация. Днес български партии почти не са останали, а доколкото все пак ги има те са напълно маргинализирани. В замяна на това имаме няколко десетки и може би дори стотици партии, от които няколко турски партии, няколко американски партии, няколко берлино-брюкселски партии и няколко, които се кланят на всички господари едновременно. Което обяснява и защо за 27 години никой не направи дори минимален опит да защити България и народа. Един Виденов се опита да го направи и всички помним резултата.



Девето. Казват, че по време на социализма не сме имали свобода. Да честитя по този повод на всички, които днес се чувстват достатъчно свободни под чужда окупация, авторитарно и милиционеро-престъпно 7 годишно герберско управление, депопуларизирана и престъпна държава, в която корупцията, клиентелизма и ровенето по кофите за боклук са превърнати в начин на живот. Искам да честитя още свободата на всички онези, които много обичат да пътуват, но така и забравят да се върнат, депопуларизирайки и унищожавайки собствената ни страна. Както и на онези, които смятахме че либерализмът ще ни донесе права и свобода, но вместо това ни донесе неолиберализъм с неговите педерастия, инцест, ислямизация и тероризъм в името на мултикултурализма.



Десето. В което за мен се състои и основният ни проблем – оплюхме, демонизирахме, унищожихме собственото си минало, защото било социалистическо, с което отнехме настоящето и бъдещето си. Няма на света народ и едва ли ще има някога народ, който да прокопса, плюейки върху собствените си фундаменти и рушейки собствените си паметници. Особено ако обект на плюнките е един такъв важен фундамент на националната идентичност, какъвто е историята на един народ. Но това по никакъв начин не ни пречи да обясним всичките си проблеми със социализма, който би трябвало и най-вероятно един ден ще се изучава в учебниците като Златния век на Третата българска държава. Ако, разбира се, все пак след няколко десетилетия още има българска държава, български деца и ученици. Представяте ли си примерно американците да прокопсат, занимавайки се от сутрин до вечер с това да си посипват главата с пепел. Като например за това, че са унищожили коренното население на цял един континент, че са имали 300 години робство, че са отговорни за стотици военни конфликти през последното столетие и за смъртта на стотици милиони хора, директно размазани с „демократични“ бомби или индиректно пострадали от косвените щети на политиката на световния хегемон, свързани например с глад, мор, тероризъм, ислямизъм, санкции, болести и пр.. Нещо повече, в своята безкрайна наглост те се гордеят с всичко това и вървят напред.



Завършвам с това, с което и започнах. 1989 г. не беше годината на българското освобождение. Тя беше годината, в която България беше поробена и в която беше поставено началото на безпрецедентен за цялата българска история геноцид над българския народ. Два милиона българи вече ги няма. Изпариха се яко дим. В замяна на това имаме безпрецедентна раждаемост от страна на турския, но най-вече на циганския етнос. Циганизацията, турцизацията и емиграцията бяха превърнати в инструмент за унищожаване на българската нация. При това с активното и престъпно съдействие на Българската държава, олицетворявана от една политическа класа, страдаща от всички възможни дефицити на света, сред които най-страшни са дефицитите на морал, достойнство и любов към Отечеството. Ние сме може би единствената държава в света, която вече 27 години работи методично, последователно и под външна диктовка за собственото си унищожение. И това за съжаление е един болезнен, убийствен, унизителен факт, който се случва пред очите ни.
P.S. Искаше ми се да завърша оптимистично. Но когато няма светлина в края на тунела оптимизмът за съжаление е твърде неуместен. Както обича да се изразява проф. Иво Христов в крайна сметка „песимистът не е нищо повече от добре информиран оптимист“.
Остава ми да ви пожелая живот и здраве, като единствено възможно послание с дух на оптимизъм. Макар че дори собствената ни държава, ако все пак приемем на доверие, че тя е наша, представлява може би най-сериозната заплаха за живота и здравето на всеки един от нас.

Автор: Христо Проданов
Източник: socbg.com